Проф. Иван Ангелов

Член-кор на БАН

Частният сектор в България повече руши,

отколкото гради

Българските фирми са между най-изостаналите в Европа и света по производителност и конкурентоспособност.

 

В България, както и в другите източноевропейски страни, през  последните 25-30 години, беше проведена мащабна престъпна приватизация. Поголовно беше приватизирано почти всичко, включително и стратегически, високо технологични, експортно ориентирани, рентабилни предприятия. Много от тях бяха впоследствие съсипани. А беше очевидно, че щом държавните предприятия са работели добре, техните стоки се приемат на нашия и чуждестранния пазар и са рентабилни, нямаше нужда да се приватизират. Същото важеше и за банките. Освен ако тогавашните управници са искали да ги подарят на роднини, на политически приятели, на чуждестранния капитал или да ги присвоят чрез подставени лица.

Извършено беше огромно предизвикателство, дори престъпление спрямо няколко поколения българи, създали това национално богатство. Сегашното наше поколение ще допусне непростима грешка ако остави това престъпление ненаказано, мотивирайки се с давност, с някои юридически формалности, с мнението на световната финансова общност или технически трудности. А нима крадците спазваха навремето законите, когато присвояваха държавното имущество! Такава съдбоносна игра за милиарди трябва да се играе по общи правила.

Защото ненаказаното престъпление е покана за нови престъпления. Ненаказаните сега крадци ще крадат още по-настървено в бъдеще. Идните поколения на България няма да простят такова наивно великодушие на настоящото поколение спрямо престъпниците! Подобно великодушие би направило сегашното поколение българи косвен съучастник на престъпниците! Нашето поколение не бива да допуска такова петно върху челото си! На уважението трябва да се отговаря с уважение, а на удара на престъпниците – с удар!

Подигравка с гражданите на България е и комедията, която сега се разиграва с фалита на Корпоративна търговска банка (КТБ), с протакащия се с години псевдопроцес срещу виновниците за фалита и за вторичното източване на активите на банката. И с отсъствието от списъка на подсъдимите на някои най-високопоставени лица. А се касае за кражби в порядъка на 4-5 милиарда лева. Оневиняването на виновниците за фалита на цялата банкова система през 1964-1966 г. очевидно стимулира нови авантюристи да опитат късмета си с КТБ. Познавачи на нашата банкова система твърдят, че това, което е ставало в КТБ, е правено и се прави и в други наши търговски банки.

Ако съдим по досегашния ход на така наречения процес по КТБ и очевидната липса на политическа воля в нашата държава за обуздаване на престъпността и корупцията, през следващите години ще се разиграват нови, може би още по-големи престъпни и корупционни събития. А народът мълчи ли мълчи! Кротува ли кротува! И продължава да гласува за тези, които го ограбват. А част от тези робски послушни човечета се обидиха преди месец-два, когато един достоен българин, като проф. Иво Христов, ги нарече дебили. Напротив, той беше много деликатен спрямо тях! Те заслужават далеч по-голямо омерзение!

Може би имаше някакъв икономически смисъл да се приватизират само лошо работещи предприятия, за да бъдат оздравени. Нали ни внушаваха, че частникът бил винаги добър стопанин, а държавата – лош. Позоваваха се даже на подобни изказвания на президента Рейгън, че „държавата не може да решава проблеми, защото тя самата е проблем”. Благозвучно построение от думи, лишени от всякакъв смисъл. Ако беше така, частникът следваше да оздрави губещите производства, да ги направи конкурентоспособни и да ги използва, като задоволява обществени потребности и печели. Но и това не стана.

Допусната беше огромна грешка. В миналото, по времето на така наречения социализъм, беше фаворизирана до абсурд държавната собственост. Тя дори произволно беше наричана общонародна. Видяхме резултатите. Сега се отива в другата абсурдна крайност – абсолютизира се до умопомрачение частната собственост. Вече 28 години виждаме резултатите.

Най-добре щеше да бъде от обществена гледна точка ако след 1989 г. в условията на пазарно стопанство и лоялна конкуренция, беше даден простор за функциониране на държавна (общинска), частна и кооперативна собственост. Нека всички те, равнопоставени пред закона, да се състезават помежду си под икономическото слънце. Нека преуспява този вид собственост, който обслужва най-добре обществените интереси, в условията на лоялна конкуренция. Нека предимствата на един или друг вид собственост се решават на пазара в конкурентна среда, а не в луксозните управленски кабинети, често пъти от случайни личности с користни интереси.

Решаващо значение за икономическия и социален прогрес има лоялната конкуренция, а не формата на собственост. Това е доказано безспорно от световната практика. За съжаление, то не беше разбрано у нас преди 28 години. Връх взеха догматичните, реваншистки и деструктивни сили, под силния натиск и дори диктат на МВФ, Световната банка и идеолозите на „Вашингтонския консенсус”. Светът вече започва да изтрезнява от тази заблуда, но народите платиха и продължават да плащат астрономическа цена.

Ръководството на Беларус постъпи по-рационално. Техният президент е цитиран да казва на частните местни и чуждестранни инвеститори: държавни предприятия не подаряваме. Ето ви нашата територия, нашите голи поляни с необходимата инфраструктура в близост до тях. Заповядайте и изграждайте нови ваши предприятия и се конкурирайте с нашите. Който обслужва по-добре обществото в рамките на законите, той да се развива. Но да се доказва там – на пазара в лоялна конкуренция. Нещо подобно можеха и трябваше да направят нашите правителства след 1990 г.

Съдбата на приватизираните предприятия в България показа съвсем различни от обещаваните резултати. Повечето бяха съсипани – и силните и слабите. И в индустрията, и в земеделието, и в транспорта. Навсякъде виждаме изоставени предприятия, чиито входове са буренясали отдавна! Прозорците и дограмите им са изпочупени. Покривите и стените им са срутени. А тези, които продължиха да работят, произвеждат по-малко и на по-ниско равнище. Много от тях укриват печалбите си и плащат далеч по-малък корпоративен данък, отколкото преди приватизацията, когато бяха уж лошо стопанисвани от държавата „прахосник”. Същото важи и за данъка върху доходите на физическите лица и още повече – за ДДС и акцизите.

Големи наши и чужди компании манипулират финансовите си баланси и не плащат данък върху печалбата в продължение на много години. Чуждестранни компании прехвърлят нелегално стотици милиони долари от доходите си в чужбина. Шири се контрабандата. Корупцията. България е като разграден двор. А многобройните държавни контролни финансови и други институции наблюдаваха този разгул на престъпност и корупция и с бездействието си го насърчаваха. А може би правеха и нещо повече!

Държавните власти въведоха през 2007 и 2008 г. прословутите най-ниски в ЕС „плоски” преки данъци, с оправданието, че оставяните по-големи ресурси на частните предприемачи ще бъдат инвестирани. Това също не се случи. Нашите частни предприемачи предпочетоха да използват предоставяните им ежегодно 12-15 млрд. лева допълнителни ресурси, чрез по-ниските преки данъци, за всичко друго, но не и за физически инвестиции. Предпочетоха дори паразитното им използване за екстравагантни офиси и лични резиденции в екзотични райони на света, а също и за финансиране на престъпност и корупционни плащания.

Вместо обещаното от властите рязко повишение на физическите инвестиции, се случи обратното. Вътрешното натрупване спадна и инвестициите се свиха драматично. През 2008 г. инвестициите у нас бяха 29,4 млрд. лева, през 2013 г. – 18,1 млрд. лв., а през 2016 г. – 17,6 млрд. лева. А Министерството на финансите и НАП наблюдаваха безучастно. Уж наблюдаваха зорко, а не виждаха нищо! Трудно ми е да си обясня причините за бездействието.

Щом официалната статистика публикуваше тези данни, виждаха ги и обективните анализатори, защо прокуратурата и другите контролни институции не ги забелязваха! Този въпрос продължава да чака отговор. Мълчанието не е отговор. И търпението на обществото спрямо това мълчание не може да бъде безкрайно! Освен ако обществото е доволно като го ограбват и то да живее най-бедно в Европа! Добре че някои от най-чувствителните инвестиционни дупки се запълваха частично с трансфери от европейските фондове. А след 2021 г., когато тези трансфери престанат или в най-добрия случай спаднат рязко?

Властите и частният бизнес ни обещаваха към 2005-2006 г., че с въвеждането на най-ниските преки данъци България ще стане още по-привлекателна за преките чуждестранни инвестиции. И по този пункт ни подведоха. През 2007 г. притокът на ПЧИ беше около 9,0 млрд. евро, през 2012 г – около 1,5 млрд. евро, а през 2016 г. – 0,66 млрд. евро. Разбира се, този срив се дължи на множество взаимно свързани вътрешни и външни причини. Важното е, че рекордно ниските преки данъци не са важен фактор, който може да влияе съществено върху притока на ПЧИ.

Станахме отново свидетели, че икономическият растеж, заетостта, здравеопазването, образованието, науката, културата, националната сигурност, отбраната, семейните доходи и благосъстоянието на гражданите са последното, което интересува нашия частен бизнес. За тях бързата и висока печалба на всяка цена, беше и остава над всичко. Новите български олигарси забравиха, че освен право, собствеността е и отговорност пред обществото.

Потвърждават се думите на Карл Маркс, изречени преди 170 години, че частният капитал е готов да минава и през трупове в стремежа си към максимална печалба. Станахме преки свидетели на потвърждаването на това велико предсказание пред очите ни. По непонятни причини държавните и общински болници бяха превърнати в търговски дружества и тяхната съдба се оценява не по лечебната им дейност, а по финансовите им баланси. Частни болници и клиники ограбват ежегодно с различни незаконни трикове стотици милиони лева от държавни и общински болници и от Здравната каса. Свидетели сме на престъпен паралелен износ на внесени в България лекарства, с който се лишават от лечение онкологично и други болни у нас, за да се продават в чужбина на 3-4 пъти по-високи цени. Възрастните хора са практически лишени от зъболечение и са изложени на фатални последствия. Много хора от селата пътуват на десетки километри до други селища, за да си купят лекарства. В много наши села не стъпва лекар, но все по-често ги посещават свещеници за преждевременни погребения. Забележете – буквално потвърждение на думите на Маркс.

Много български села нямат елементарни транспортни връзки за придвижване до семеен лекар, болница, аптека, училище, работно място, близки в съседни селища, когато това не е изгодно за частните фирми с автобуси. Задоволяването на тези толкова елементарни, непретенциозни, но жизнено необходими нужди, не интересува частните фирми, ако не им носи печалба. А не всички общини им осигуряват такъв транспорт. И тук печалбата е над всичко. Дори над живота и здравето на хората.

Около два милиона души загубиха препитанието си. Стотици хиляди хора с висше и средно специално образование, за чиято подготовка държавата е похарчила над 100 милиарда лева, останаха без работа. Около 1,5-,2,0 милиона бяха принудени да емигрират. Към чужбина изтичат най-ценни мозъци и незаменим генетичен потенциал от млади хора. Те създават там семейства, раждат и отглеждат деца, повечето от които никога няма да се завърнат в България.

Намалява раждаемостта, расте смъртността, влошава се възрастовата структура на населението. Намалява и застарява населението и работната сила със всички негативни последствия.. Продължителността на живота остава много по-ниска от средната в Европа.. Българските заплати и пенсии са най-ниските в ЕС. Условията за труд са лоши. Рязко намаляха доходите и потреблението на домакинствата. Нарастна бедността. Изостри се доходното неравенство – то е между най-големите в ЕС. Срина се износът и приходите в бюджета. Ние сме икономически и социално опустошена държава. Виждат го всички, с изключение на управниците.

Наред с много други фактори, съществен принос за това има частният бизнес, който не осигурява достатъчно работни места, плаща най-ниските заплати в ЕС, често пъти ги плаща с големи закъснения или използва трикове изобщо да не ги плаща. Не създава нормални условия за труд. Грубо нарушава законите. Не уважава елементарното човешко достоинство. Често научаваме, че собствениците на фактически фалирали фирми ги „продават” фиктивно на безработни и дори на клошари, за да не изплатят задълженията си към персонала и други кредитори. Всичко това принуждава стотици хиляди българи да търсят препитание в чужбина. То допринася съществено за създаването и на сегашния дефицит от работна сила. В същото време десятки хиляди млади хора не учат, шляят се в безделие, но пръщят от самочувствие и претендират за високи заплати.

България е в дълбока демографска криза, която вече прераства в демографска катастрофа. Към края на това столетие населението ни ще спадне до 3,0-3,5 млн. души и по този показател ще се върнем с 200 години назад. Вече сме се върнали с около 80-90 години назад. Особено опасна е наближаващата демографска катастрофа всред българската етническа група, докато криза в циганската група няма. Техният брой расте абсолютно и относително. Други европейски държави, като Унгария например, вземат активни антикризисни мерки, но това изглежда не тревожи българските власти.

Нашият премиер се вживява в ролята на голям европейски държавник, посветил се е на решаването на общоевропейските проблеми, но до сега нито веднаж не е изразил загриженост за демографската ни катастрофа. В нито едно свое публично изявление не е споменал за съществуването на такава опасност. А това е най-голямата заплаха пред която е изправена България. Не се предприемат превантивни мерки. Грижите на правителството в интерес на частния сектор по линия на приватизацията, концесиите, държавните поръчки, политиката на доходите, данъчната политика и много други насоки, засенчват тотално изолираните полумерки за смекчаване на демографската криза. Дори нехуманното третиране на животните тревожи властите повече, отколкото мизерията на оскотяващо бедните хора и все по-острата демографска криза!

Правителството и частният бизнес се хвалят с висок растеж на БВП от 3,5-3,9%. По предварителни данни на НСИ за третото тримесечие на 2017 г. прирастът на БВП е 3,9%, а на брутната добавена стойност (БДС) 4,0%. Представят ни като най-успешно развиващата се страна в ЕС. Тези възторжени оценки се разминават силно с действителността:

Първо, такъв малко по-добър растеж у нас има само през последните 2-3 години. Средногодишният ни растеж за по-дълъг период (2006-2016 г.) е 2,2%. За българските условия и по европейски стандарти, това е стагнация. То ще бъде илюстрирано по-долу с производителността на труда. Между източноевропейските страни по-висок растеж от нашия имат: Полша – 3,5%, Словакия – 3,1%, Румъния – 2,4%, а от съседните страни: Турция – 4,9%, Албания – 3,3%, Македония – 2,9%. Изводите които се налагат за нашето развитие през изминалите 10 години са доста по-тревожни от тези за третото тримесечие на настоящата година. Главната отговорност за тези неприятни изводи по динамиката на растежа носи частният сектор, който доминира от 20-25 години в нашата икономика и не може да се оправдава с никого другиго. Средногодишен растеж от 2,2% за последните 10 години е твърде, твърде малко, за изостанала страна като България.

Второ, растеж от 3-4% е висок за развити страни като САЩ, Япония, страните от Западна Европа, но не и за България. При тях един процентен пункт прираст на БДС има 3-4 пъти по-богато икономическо съдържание, поради по-високото им равнище на развитие и по-висока статистическа база, отколкото един процентен пункт в слабо развити като България. Дори при още по-висок растеж в България (около 4,0% вместо 2,2%), разликата между нас и тях по размера на БВП на човек от населението ще продължава да расте. По европейски и световни стандарти този наш растеж е равностоен на стагнация, дори по-тревожен. Той не осигурява по-висока трайна заетост и икономическо сближаване с развитите страни. По-скоро обратното (виж таблица 1. )

Таблица 1. Изоставане на България по БВП на човек от

населението в евро от 2010 г.

Страни/Години

1995

2016

от Европейския съюз

17200

21000

от Дания

34200

39800

от Холандия

26100

33500

от Австрия

24700

30300

от Германия

23500

28600

от Финландия

21300

28600

от Белгия

23700

28500

Източник: Собствени изчисления по данни от Евростат.

Пояснение: Не съм изредил другите развити страни членки,

защото и при тях картината е същата.

Както се вижда, през 1995 г. сме изоставали от всички включени в таблицата страни. През 2016 г. изоставането ни е още по-голямо. Така е и с останалите страни членки. Дистанцията между нас и тях расте, въпреки малко по-високите ни темпове. За скъсяване на дистанцията са необходими 7-8-9% средногодишен растеж.

Хвалебствените изявления на министрите и на ръководителите на частния бизнес за отличната икономическа конюнктура и за големите успехи на икономическата политика на правителството у нас нямат основание. България беше и продължава да е в тежко икономическо положение и с хилав растеж, който не създава достатъчно нови работни места и ни отдалечава от развитите страни. Цитираните данни са категорично доказателство. Вината за това е на правителството и на частния бизнес. С деструктивното си стопанско поведение частният бизнес пречи за постигане на догонващо икономическо развитие на България през последните 28 години.

Министерството на финансите прогнозира 3,9% средногодишен растеж на БВП до 2020 г. Някои некомпетентни икономисти, включително и министърът на финансите, напоследък заговориха за очаквано „прегряване” на нашата икономика, поради „прекомерно високия растеж”. Това са несериозни изявления на некомпетентни хора. При подходяща икономическа политика няма никаква опасност от прегряване на икономиката. Това е доказано в много страни по света, при далеч по-високи и трайни средногодишни темпове на растеж. Разбира се, ако не се инвестира в една икономика (както е у нас), ако се разрушава образователната система и не се подготвят квалифицирани кадри за икономиката (както е у нас), ако се поддържат от 20 години мизерно ниски работни заплати и местните високо и средно квалифицирани кадри са принудени да емигрират в чужбина (както е у нас), пада потенциалът за растеж и нараства опасността от прегряване, дори и при ниски темпове. Но това може да се случи ако некомпетентни хора формират държавната политика.

Ако частният сектор не ни осигурява през следващите 10-15 години средногодишен прираст на БВП от 8-9%, той не ни гарантира ускорено догонващо развитие, от което ние остро се нуждаем. Разликата от постигнатия средногодишен растеж от 2,2% през последните 10 години, прогнозираните 3,9% за следващите три години и необходимите  8-9% за догонващо развитие през следващите 10-15 и повече години, е толкова голяма, че не могат да се очакват никакви приятни изненади. По нищо не личи, че частният сектор може да ни осигури подобно развитие. Той дори не осъзнава потребността от такова догонващо развитие.

Трето, трябва да знаем какво се крие зад 4,0% прираст на БДС през третото тримесечие на 2017 г., а и през предходните години. По данните на НСИ за третото тримесечие прирастът на БДС е бил 6,1% във финансови и застрахователни дейности; 6,0% в операции с недвижими имоти; 5,2% в строителството; 3,9% в добивната и преработващата промишленост (най-нисък за последните четири тримесечия); 3,5% в търговия и ремонт на автомобили и мотоциклети (където 75-80% от използваните у нас автомобили са над 15-17- годишни); спад от 3,6% в селското и горско стопанство и т.н.

Такава структура на източниците на растежа буди тревога. Тук не е мястото да навлизам в подробности, но тя е ясна за средно грамотния читател. Частният предприемач може да печели много от финансови и застрахователни дейности, от операции с недвижими имоти, от хотелиерство и ресторантьорство, от търговия и ремонт на 10-15-20-годишни автомобили и т.н., без да прави големи инвестиции и да поема рискове, но с това не се постига ускорено догонващо развитие, висока производителност и конкурентоспособност на нашата икономика. Нещо повече, това ни бетонира за дълго в дъното на Европа. Подобна, дори по-неблагоприятна, е структурата на източниците на растежа през последните 20-25 години, формирана главно от частния сектор.

С такава структура на източниците на растежа нашата икономика няма бъдеще. Частният сектор трябва да ни предложи структура в която доминират високо и средно технологични, експортно ориентирани производства с висока добавена стойност, с по-малък дял на суровините и първично преработените продукти в износа. Ако не успее да го направи, още сега може да се предскаже, че няма да изпълни историческата си мисия. Ако съдим от досегашния 25-годишен опит, в това число и от последните 10 години, почти е сигурно, че няма да успее.

Четвърто, както вече посочих, има страни членки на ЕС, между тях и наши съседи, които сега растат с по-високи темпове от нашите. България не е водеща в Европа в това отношение! Един от много важните показатели по който ще се съди за приноса на частния сектор у нас в бъдеще, е динамиката на икономическо развитие, която ще осигури. През изминалите 20-25 години той не постига необходимия минимум от икономическа динамика. През последните 10 години средногодишните темпове на прираст на БВП (2,2%) са четири пъти по-ниски от необходимите за ускорено догонващо развитие.

Тази неблагоприятна структура на и без това ниския растеж, от гледна точка на потребностите ни за догонващо развитие, се налага главно от частния сектор, с помощта на пасивната политика на правителството. Тя може да е изгодна за частния бизнес, като му осигурява големи, лесни и бързи печалби, но не спомага за икономическото развитие на България и за подобряване живота на нашите граждани.

Правителството се хвали и с ниска безработица. А тя е ниска не защото нарастна заетостта, а понеже 1,5 млн. работоспособни българи напуснаха България, поради липса на работа или мизерно заплащане у нас. Потърсиха спасение в чужбина, понеже родината им отне възможността да се трудят у дома. На това ги принуждава и поддържането на мизерно ниски заплати от местните работодатели.

Изпаднахме в странното положение – да снабдяваме развитите страни с високо и средно квалифицирана работна сила и със свеж генетичен потенциал и да търсим като заместител евтина работна ръка от други страни (Украйна, Молдова, Армения, Виетнам, от арабски и африкански страни), която не познаваме. Хиляди и хиляди чужденци, с които ние трудно ще свикнем и които трудно ще се приспособят към нашите порядки. От работодателските организации заявяват, че единственото решение било внос на работна ръка. Според тях, сега са ни нужни 80000 души вносен персонал, а през близките няколко години – 500000 души.

Това са абсурдни твърдения. Всеки, който познава тази дейност знае, че тя е много сложна с нейните икономически, социални, здравни, образователни, административни, жилищни, транспортни, етнически, религиозни, езикови, нравствени и други измерения. Всичко това я прави много скъпа и деликатна дейност за държавата и обществото. Никой не е постигнал икономически прогрес с такова нерационално поведение: да прави масиран износ на своята готова работна сила и масиран заместващ  внос на уж по-евтина, но по-ниско квалифицирана и непозната за нас работна сила, свързан с много неизвестни и дори изненади.

Решението на този проблем не трябва да се търси във вноса, а в отстраняване на причините, които са породили проблема. Главната причина за масовата емиграция през последните 25-30 години е липсата на работа в България и ниското заплащане на труда от българските работодатели. Никой нормален човек не би напуснал дома си, не би изоставил децата, родителите и близките си, ако имаше прилична работа с достойно заплащане у дома. Това е повече от очевидно!

Не го вижда само българският частен бизнес, защото не желае да го види. А не желае, защото така диктуват користните му интереси – иска да поддържа най-висока норма на печалбата за сметка на най-ниски заплати в Европа. Един от ръководителите на работодателските организации тези дни заяви, че България била привлекателна за чуждестранна работна сила, защото стандартът на живот у нас бил по-добър от стандарта на около 70% от населението на планетата. Да, това може да е вярно ако се сравняваме с най-бедните страни в Африка, Южна и Източна Азия, Карибския регион, някои страни от Латинска Америка и Арабския регион.

Но ние не живеем в Африка, а в Европа. Членуваме в ЕС и сравняваме нашите доходи и другите условия на живот и труд с тези в Европа. Докато има такива драматични различия в заплащането на труда и в условията на живот между нас и Западна Европа, ще има и масова емиграция. Никакъв внос на работна сила не може да реши този проблем! Сходни са и проблемите с пенсиите в България..

Решението на проблема с дефицита на работна сила не е в масирания внос на персонал от други страни. Решението е Първо, в ускорено повишение още от 2018 г. на реалните месечни заплати средно със 130-150 лв. през следващите няколко години. По-доброто заплащане на труда у нас ще ограничи веднага отлива на работна сила и ще стимулира все по-голяма част от напусналите да се завърнат у дома през следващите години. Второ, бързо възстановяване на средните технически училища, увеличение на приема в тях и в нашите технически университети още от 2018 г., с предоставяне на подходящи стипендии и общежития на учащите, заедно с други улеснения. Така, още през близките години ще се увеличи притокът на среден изпълнителски персонал с подходяща квалификация, какъвто имахме преди 30 години, но дошлите на власт самозвани демократи с деструктивни наклонности го ликвидираха. Трето, незабавно възстановяване на трудовите войски и привличане в тях срещу заплащане,.на неквалифицирани и без образование хора. Така ще се осигури бързо допълнителна работна сила от няколко десятки хиляди души. Тези хора ще получат елементарно образование и базисна квалификация, която постепенно ще повишават. Десятки хиляди млади и хора на средна възраст, които сега се шляят без работа и извършват престъпления, ще се превърнат в конструктивна, организирана и дисциплинирана работна сила. Ще се решат и редица други проблеми, предимно на циганското население. Четвърто, при крайна нужда, привличане на работници и специалисти от компактни български общности в Македония, Сърбия, Украйна, Молдова и други страни.

Ако не беше този социален отдушник – масовата емиграция преди 25-28 години, безработицата у нас щеше да достигне 40-45% и да породи социални бунтове. Какво може да се каже за икономика, която е изхвърлила като излишна половината от работната си сила? Най-кратката характеристика е социално-икономическа катастрофа. Такава мащабна емиграция не беше се случвала у нас в мирно време през последните 140 години след освобождението ни от турско робство. То е само едно от последствията от мащабната престъпна приватизация и от внезапното отваряне на границите под външен натиск за свободен конкурентен внос, при неконкурентна българска икономика.

За досегашната деструктивна роля на частния сектор у нас и за предизвикателствата пред него в бъдеще може да се съди и по равнището на производителността на труда. България е страната с най-ниска производителност на труда между страните членки на ЕС (виж таблица 2.)

Таблица 2. Производителност на труда

на заето лице в 2016 г.

Страни

Хиляди евро

Европейски съюз

53,2

Австрия

64,6

Германия

58,5

Гърция

40,5

България

10,5

Румъния

15,7

Латвия

21,2

Унгария

21,4

Литва

22,7

Хърватска

23,3

Полша

23,6

Естония

24,3

Чехия

 29,7

Словакия

30,6

Словения

34,8

Кипър

42,1

          Източник: Евростат

. С нашите 10,5 хил. евро на заето лице през 2016 г. ние сме далече зад всички останали страни членки. България изостава по този показател пет пъти от средното равнище на производителността на труда в ЕС. Изоставаме дори и от Гърция почти 4 пъти, макар че нашите управници постоянно я оплакват.

Голяма част от това изоставане от средното равнище в ЕС се дължи на наследството до 1990 г., за което настоящият частен сектор не е отговорен. Но изоставането ни продължава да се натрупва и през последните години (виж таблица 3. )

Таблица 3. Прираст на производителността на труда

в хил. евро на заето лице

 

Страни/Години

2006

2016

прираст

Европейски съюз

50,5

53,2

2,7

България

8,0

10,5

2,5

Румъния

11,2

15,7

4,5

Латвия

17,2

21,2

4,0

Унгария

20,9

21,4

0,5

Литва

18,0

22,7

4,7

Полша

18,4

23,6

5,2

Естония

22,0

24,3

2,3

Чехия

26,8

29,7

2,9

Словакия

24,5

30,6

6,1

Словения

32,3

34,8

2,5

Източник: Евростат

Освен че сме с най-ниска производитебност на труда, през последните 10 години България е между страните членки с най-малък прираст на производителността на труда. Само две страни са с по-нисък прираст от нашия, но тяхното равнище е над два пъти по-високо от нашето. С нашите 10,5 хил евро на заето лице, ние имаме да догонваме най-много до средното равнище на страните членки по производителност на труда (53,2 хил евро), а се движим най-бавно. Незадоволителните показания  по производителност на труда съответстват напълно на незадоволителните резултати по конкурентоспособност на българските фирми, представени по-долу. Това е поредно потвърждение за тяхната надеждност и за нашето опасно изоставане.

Частният сектор носи главната отговорност за бавното повишение на производителността на труда у нас през последните три десетилетииия, съвместно с погрешната икономическа политика на правителствата. Ако нашият частен сектор продължава да работи със същото темпо, даже към средата на втората половина на това столетие не можем да догоним средното европейско равнище по производителност на труда, по конкурентоспособност и по другите най-важни икономически показатели.

Частният сектор трябва да предложи радикални икономически и други решения още сега, или държавата да се намеси в стопанската дейност не само като регулатор, но и като собственик и оператор на мощности за производство на продукти и услуги.

Много сериозни проблеми назряват и в селското стопанство. С революционната аграрна реформа от март 1946 г. бяха отнети 564 хил. декара от най-едрите земевладелци. Определена беше ограничена собственост на семейство до 300 декара в Добруджа и до 200 декара в останалата част на България. Известно е какво беше направено впоследтвие със създаването на ДЗС, на ТКЗС, на аграрно-индустриални комплекси и т.н., а също и резултатите от тези промени. В продължение на много години България беше нетен износител на земеделски продукти в големи мащаби.

Ако тези аграрни промени се наричат революция, ставащото през последните 28 години може да се нарече аграрна контрареволюция, дори грарен погром. 22 големи стопанства сега контролират 60% от земеделската земя. Малка група от 4% от фермите у нас стопанисват 80% от земята. Подобна концентрация няма в нито една европейска държава. Нужна е бърза промяна в тази нерационална свръхконцентрация на собствеността и стопанисването на земята. С такова латифундийско частно селско стопанство България рискува да се превърне в производител и износител на зърно и да ликвидира интензивното си земеделие и животновъдството, въпреки благоприятния си климат. България вече е нетен вносител на хранителни земеделски продукти. Традиционното за България дребно и средно земеделие е ликвидирано. Тази груба грешка трябва да бъде поправена бързо.

Противно на очакванията, нашият частен сектор не само, че не оздравяваше слабите предприятия. С малки изключения, той показа, че повече умее да разрушава и добрите. Демонстрира неспособност да гради и способността си да руши, като развенча създадения изкуствен ореол за високата му икономическа рационалност. Тази импотентност се дължи главно на престъпното му зачатие.

Някой може да ми възрази, като напомни за икономическия прогрес на Америка и Западна Европа. Основа на техния научно-технически и производствен потенциал, обаче не са малките семейни фирми, където собствеността и управлението са в едно лице. Те доминират като брой регистрирани стопански единици, дават работа на много хора. Но не те осигуряват преобладаващата част от производството и особено научно-техническото и институционалното развитие на съответните страни. Преобладаващата част от научните и внедрителските дейности в тези страни, се извършват от корпорациите, а също и от държавата. Нищо подобно не се създава в малките семейни фирми. Те нямат човешки, материален и финансов потенциал за такава високо интелектуална дейност.

Това се прави от корпорациите, където собствеността е отделена от оперативното управление. Там управляват не акционерите, а високо квалифицирани и платени с астрономически заплати наемни директори, които може и да не са акционери. И част от тях не са. Разпръснатите по света стотици хиляди акционери в дадена корпорация, (например на Ford или General Motors) дори не знаят в кои нейни предприятия са вложени техните акции, а камо ли да ги управляват! А и акциите непрекъснато променят мястото и собственика си на капиталовите пазари.

Корпорациите не са класически частни стопански формации, управлявани пряко от акционерите, както някои неинформирани хора смятат. Те са мощни съвременни публични обединения в които собствеността и управлението са разделени. Това беше постигнато през последните 80-90 години в Америка и другите най-развити страни с известната управленска революция (the managerial revolution).

Някои хора определят качеството на функциониране на икономиката по брутния вътрешен продукт (БВП): по масата на произведения БВП или по БВП на човек от населението. Дефектите на БВП са добре известни на специалистите. От години се правят опити за конструиране на по-подходящ обобщаващ показател, като негов заместител, но до сега няма задоволителен резултат. Има някои идеи, дори теоретични конструкции, но те още не са готови за използване в стопанската практика.

Само по БВП е рисковано да се правят изводи за качеството на функциониране на икономиката и за живота на хората. Защото той показва, с някои съществени условности, какъв е обемът на производството, но не дава представа за разпределението на благата по социални, професионални, регионални и други групи. БВП може да расте дори с 8-10%, но това не означава, че с толкова се подобрява животът на болшинството от хората. Особено в страни като нашата, с остро и дори нарасгващо доходно неравенство. Ако такава динамика на БВП е приемлива на пръв поглед, но преобладаващата част от новия продукт се присвоява от 10-15% от населението, а 50-60% живеят бедно и дори оскотяващо бедно, това не е основание за задоволство. По-скоро обратното. На основата на такъв показател е рисковано да се правят важни изводи, най.вече за работата на компаниите. И още по-малко, да се формира икономическа политика и да се правят прогнози за бъдещето.

Това налага да се търсят други решения, като се използват други показатели, особено за икономически оценки на фирмено равнище. Такъв показател може да бъде конкурентоспособността – на национално, отраслово и фирмено равнище. На няколко места в Европа и по света се публикуват анализи за конкурентоспособността. Най-меродавни между тях са анализите на Световния икономически форум в Швейцария, създаден през 1971 г. от проф. Шваб (Klaus Schwab).

Най-новото издание на Глобалния доклад по конкурентоспособността за 2017-2018 г. на Световния икономически форум, е от 26 септември 2017 г. (The World Economic Forum, The Global Competitiveness Report 2017-2018, 26 September 2017) По технико-икономическите си показатели за конкурентоспособност нашите фирми са между най-слабите в Европа, а някои от тях – и в света (виж сс. 75-76). Това е най-убедителното доказателство за провала на българския частен сектор като организатор и оперативен ръководител на съвременна стопанска дейност.

Ако проведената в България приватизация през последните 20-25 години беше успешна, работата на фирмите би трябвало да се е подобрила, а тяхната конкурентоспособност да се е повишила. Нали официалната цел на приватизацията беше: по-добро управление, по ефикасно функциониране, повече стопанска рационалност, по-висока производителност и конкурентоспособност на предприятията в условията на пазарно стопанство и лоялна конкуренция. За разлика от държавата, която била лош стопанин, дори прахосник. Според годишните доклади на Световния икономически форум през последните 20 години, които следя редовно, няма забележимо подобрение в стопанската дейност на нашите фирми от частния сектор. Измина достатъчно време, а приватизацията не дава положителни резултати.

Показателят за конкурентоспособността, особено ако отразява динамиката на производството, неговата структура, качество, източници, фактори, справедливо разпределение и т.н., е за предпочитане пред БВП. А такъв показател е почти конструиран. Остава още малко да се поработи за подобряването му, за което ще стане дума в края на настоящия анализ.Това ми дава основание  да го използвам като обобщаващ измерител за динамиката и качеството на функционирането на икономиката и особено на фирмите, за разпределението на благата, а също и за резултатите от такава драматична промяна в структурата на собствеността, като приватизацията.

За груба ориентация може да се има предвид, че класиране до към 45-50-то място означава принадлежност към групата на развитите страни; от 50-то до към 100-но място – към слабо развитите и над 100-но до 137-мо – към най-изостаналите в света. По нито един показател не сме в първа група. От използваните в настоящия анализ общо 44 аналитични показателя за конкурентоспособност на фирмите, по 29 сме във втора и по 15 – в трета група. Това е алармираща класация на българските фирми по конкурентоспособност.

Ето и най-важните показатели за конкурентоспособност на нашите фирми през 2017 г., посочени на сс. 75-76 в последния Глобален доклад по конкурентоспособността:

по качество на местните доставчици – 65-то място от 137 обхванати в

доклада страни;

по способност на фирмите да внедряват нови технологии – 66-то място;

по наличие на последни технологии във фирмите – 68-мо;

по развитие на клъстъри от фирми – 70-то;

по прилагане на модерни производствени процеси във фирмите – 71-во;

по качество на въздушната инфраструктура – летища, самолети и дестинации – 73-то

по връзка между наука и практика при внедряване на новости – 74-то;

по ефикасност на корпоративните бордове на фирмите – 77-мо;

по качество на базисната инфраструктура – 78-мо

по качество на снабдяването с електричество – 78-мо;

по преобладаване на нетарифни бариери в търговията – 82-ро;

по достъпност на финансовите услуги за фирмите– 82-ро;

по опазване правата на миноритарните акционери във фирмите – 83-то;

по качество на финансовите услуги за фирмите -84-то;

по ориентация на фирмите към потребителите – 84-то;

по ефективност на антимонополната политика – 85-то;

по качество на образователната система – 87-мо;

по изнудване на фирмите за подкупи – 87-мо;

по връзката между заплати и производителност на труда – 88-мо;

по неправомерно обслужване на правителствени лица – 90-то;

по етично поведение на фирмите – 91-во;

по наличие на лоялна местна конкуренция между фирмите – 91-во;

по наличие на учени и инженери във фирмите – 93-то;

по качество на пътищата – 93-то;

по качество на потребителите  на продукцията на фирмите– 94-то;

по надеждност на банките, обслужващи фирмите – 96-то;

по отклоняване на публични фондове от фирмите – 97-мо;

по решаване на съдебни спорове между фирмите  – 98-мо

по делегиране на компетенции на подчинени във фирмите – 100-но;

по отношения между бизнеса от фирмите и престъпността – 102-ро;

по необходимо време за започване на бизнес – 103-то;

по надеждност на полицейските услуги – 105-то;

по прилагане на маркетинг от фирмите  – 107-мо;

по прозрачност на правителствените решения – 107-мо;

по взаимоотношения между работодатели и работници – 111-то;

по наличие на специализирани услуги за фирмено управление – 112-то;

по уповаване на професионално управление във фирмите – 112-то;

по качество на училищата по управление – 117-то;

по качество на обучението на персонала на фирмите – 118-то;

по способност да се привлича квалифициран персонал – 118-то;

по способност да се задържа квалифициран персонал – 119-то;

по влияние на организираната престъпност върху фирмите – 119-то;

по спазване на правата на собственост във фирмите – 120-то;

по зачитане на интелектуалната собственост във фирмите – 125-то.

 

Тези 44 показателя дават обобщена представа за лошото управление и неефективно функциониране на нашите фирми. А подробностите остават секрет за българската общественост, под претекста за „фирмена тайна”. Преобладаващата част от българското материално производство принадлежи на частния сектор. Той определя икономическата физиономия на фирмите от материалното производство – и за доброто и за лошото.

Ако цитираните по-горе данни за производителността и конкурентоспособността са резултат от лошо управление и неефективно функциониране, това важи главно за частните предприятия, без да освобождава изцяло от отговорност и държавните. Не защото държавните са непременно по-добри, а поради по-малкия им дял в общата маса. За да се подобри общата картина трябва преди всичко да се подобри управлението и повиши конкурентоспособността на частните предприятия. На този фон учудва препоръката на последната мисия на МВФ в България през декември 2017 г. – „да се подобри управлението на държавните предприятия”. Няма нито дума за управлението на частните фирми.Тези хора автоматично приемат, че в частните предприятия всичко или почти всичко е наред. Лошо е само в държавните. Това не е вярно!

Данни за националната икономика се публикуват от НСИ, БНБ, Министерство на финансите и други държавни институции. Анализаторите имат достъп до тях и могат да информират обществото за нейното текущо състояние и развитие. Същото не може да се каже за фирмите, чиито ръководства не публикуват най-чувствителните си данни. Необходимият минимум информация на това равнище за българските фирми, съпоставени по същите показатели с чуждестранни фирми в Европа и извън нея, може да се намери в Глобалния доклад за конкурентоспособността. Резултатите от този анализ са неблагоприятни за българските фирми. Това означава – преди всичко за частните предприятия, които формират физиономията на фирмения сектор.

Според същия доклад, България е на 49то място по обща конкурентоспособност. Ако беше вярно, това е задоволително класиране. Обобщаващият показател в този доклад се формира от 114 аналитични показателя, между които и посочените 44. Сред тях са и аналитични показатели, които нямат или имат само символична връзка с конкурентоспособността.

Такива са например: влияние на спина върху стопанската дейност, където сме на първо място (т.е. няма неблагоприятно влияние); по бюджетен дефицит – на 6-то място (поради силно рестриктивната бюджетна политика); по вносни търговски мита – на 6-то място (поради отворени граници за безмитен внос, който смазва нашите неконкурентни производители); по абстрактния индекс за юридически права – на 12-то; по разходи при съкращения на персонал – 20-то (поради ниските компенсации у нас при безработица); по държавен дълг – 20-то (поради нисък държавен дълг – 23% от БВП, но България има брутен външен дълг – 65,5% от БВП, а заедно с вътрешния дълг – още по-голям); по общ данъчен процент – 28-мо (България е с едни от най-ниските данъци в ЕС, но има всеобщо недофинансиране на всички сектори и сфери на дейност); по използване на мобилни телефони – 32-ро (връзката с конкурентоспособността е символична); по дял на жените в работната сила – 34-то (връзката с конкурентоспособността е симнителна) и т.н.

Следователно, заемаме задоволително място по обобщаващия показател, но с помощта на челни или сравнително добри места на аналитични показатели, които са съмнителни, дори вредни, от гледна точка на конкурентоспособността и здравословната икономическа политика.

Изчисляваната по тази методика обща конкурентоспособност е абстрактен показател, без реална стойност за фирмите. Когато нашите фирми излязат на пазара, купувачите се интересуват главно от качеството и цената на предлаганата стока, от резервните части и сервиза (за сложни уреди и машини), а не от спина, от бюджетния дефицит, от процента на жените в работната сила, от използването на мобилни телефони и т.н. Включването на такива показатели със значителни тегла, при изчисляване на обообщаващия показател, е недостатък на настоящата методика на Доклада. Тяхното отстраняване при евентуална негова преработка, ще повиши показателната му стойност.

Използваната от Световния икономически форум методика за определяне на обобщаващия показател за конкурентоспособност, като цяло е задоволителна. Тя обаче е повлияна силно и от икономическата философия на Вашингтонския консенсус, чиито дефекти са известни и той все повече губи влияние. Налагат се подобрения в методиката. Едната насока на подобренията е в избора на аналитичните показатели. Техният брой може да се увеличи с 10-15, а част от използваните сега по-абстрактни показатели да отпаднат. Втората насока е в „претеглянето” на отделните аналитични показатели, при изчисляване на обобщаващия показател. Сборното „тегло” на показателите на фирмено ниво и на социалните показатели следва да се увеличи, за сметка на „теглото” на някои макрофинансови показатели.

email
Close

Get Widget